Lyuben Karavelov is better known for his prose and journalism, but one of his poems is still sung today. Pencho Slaveykov brought philosophy and Europe into Bulgarian poetry – sometimes in the same line.
Любен Каравелов – Хубава си, моя горо
You Are Beautiful, My Forest
Love for the forest and the homeland, with a drop of sadness. The poem became a popular song.
Original Bulgarian text:
Хубава си, моя горо,
миришеш на младост,
но вселяваш в сърцата ни
само скръб и жалост:
който веднъж те погледне,
той вечно жалее,
че не може под твоите
сенки да изтлее,
а комуто стане нужда
веч да те остави,
той не може, дорде е жив,
да те заборави.
Хубава си, моя горо,
миришеш на младост,
но вселяваш в сърцата ни
само скръб и жалост,
твойте буки и дъбове,
твойте шуми гъсти
и цветята, и водите,
агнетата тлъсти,
и божурът, и тревите,
и твойта прохлада,
всичко, казвам, понякогаш
като куршум пада
на сърцето, което е
всякогаш готово
да поплаче, кога види
в природата ново,
кога види как пролетта
старостта изпраща
и под студът, и под снегьт
живот се захваща.
Text: bg.wikisource.org
Пенчо Славейков – Cis moll
C-sharp minor
The night the deaf Beethoven stands at the edge of despair – and music brings him back. Philosophical poetry of a kind Bulgarian had not known before.
Original Bulgarian text:
So pocht das Schicksal an die Pforte.
Beethoven
Отмахна той завесите и тихо
застана пред отворений прозорец.
Таинствена и чудна лятна нощ
полухваше с дихание си морно
и лееха над сънний мир приветно
сияние рой трепетни звездици;
невнятен говор водеха със тях
в градината събудените ветки.
Нощта бе ясна, но злокобен мрак
се сбираше Бетховену в душата -
и той кръз него нищо не съзре.
И тихо пак отдръпна се назад,
през стаята премина и замислен
той седна пред отворений роял...
Разсипаха се звуци бурен вихър
и трепнаха прекъснати. Ръце
отпусна той и смъртно бледен лик
безпомощно обори на гърди.
И в мрачния му ум злокобни мисли
се зароиха, сепнати за миг,
тъй както искри изпод пепелта
на току-що разровена жарава:
- За мене всичко свършено е вече!
Слепецът няма слънцето да види.
Във безпросветна нощ залутан, само
живее той - да чувства адский ужас
на туй, що е загубил безвъзвратно.
Слепец! За мен залязоха навеки
на слънцето лучите - с звуковете
на музиката... А едни, едни
те даваха живот на моя дух
и светлина на гордите ми чувства.
Аз доживях самичък да се видя
мъртвец приживе, Другите живеят
с живота на творенията мои -
и само ази зарад тях съм глух.
И призракът на мойта чест жестока
ме неотстъпно навсъде преследва
със своя злобен и ужасен смях:
"Творецът на хармонията - глух!"
Душа жаднее за покой - покой
във гроба - на чиито двери няма
съдбата ни да хлопа, ни зове!
Витаеше веч сянката на смърт
над него и облъхна го със мраз.
Но геният, хранител на душата,
отблъсна властно удара... Бетховен
чело подье и през прозореца стрелна
навъсен поглед в звездни небеса.
- Покоят е тъй близо!... За такъв ли
покой жадней сърцето? Избавленье!
В смъртта покой?! Дали не малодушье
за него с своя милкав глас ми шепне?...
Де гордото съзнание - че грей
величие в човешката неволя?!
Сляп бил си ти! И Омир бил е сляп;
но в слепота от хилядите зрящи
дничък само той е виждал ясно...
Не из очите погледът излиза,
а на душата из Света Светих.
И аз оттамо счувам дивен ек!
То стон ли е на хаоса душевен?
Свещен ли плач на бедното сърце?
Или е трепет то на ощ незнайни,
но горди мисли, зародени в мрака,
що божий пръст на нов насочва път?...
Не! Не! Живее всемогъщий дух -
а с него аз в изкуството живея...
И загубата на единий слух
нелесно тъй убива идеалът,
когато него Висший Слух поддържа!
Аз чувствам чрез него буйний пулс
на общия живот на естеството -
не той ли бие в моето сърце?
То не от туй ли страда тъй жестоко?
В страданьето е негова живот!
И само в него ази ще намеря
за нови чувства нови звукове -
изкуството чрез тях да обновя...
Таз висота достигна, възродена
в велика скръб, великата душа.
В полета горд на възбленуван блян
унесен, той сафърленото свое
творение отново залови -
и се забрави, и забрави всичко...
В хармония и дивна, и надвластна
се сбориха и сляха звукове,
метежен рой подир метежен рой,
като пожарни пламъци. От тях
на беззаветност знойний дъх повея...
А смъртните окови, що душата
тъй гордо бе зафърлила, звънтяха
болезнено, като отьек на буря,
и нейде си замираха далеч...
В нестройний строй на тоя химън горд
диханието на покой възвишен
трепереше - покой на дух възмогнат.
И в своята забрава той не спази
как влезе тихо в стаята един
от младите му ученици; сепнат
от звуковете бурни на рояла,
зад него той застана... И ужасни
в главата му се мисли зароиха:
"Рикание на гладен лъв в пустиня
в тез звукове ехти. Отде те идат?
Това не е ли изблик на безумье?
Или той с свойта глухота изгуби
и паметта за формата и строя?
Безумецът, дали не възмечтава
да заглуши светът - и нов закон
да тури за хармонията той?!"
А между туй, съзнанието тайно
мълвече на Бетховена в душата:
"Ти на съдбата няма що да робщеш.
Ти имаш свой особен дял... Ти сне
от небесата пламък Прометеев
да го запалиш в хорските сърца
и възгорени, да ги възвисиш.
И в тях сърца, един през векове,
ти ще живейш безсмъртен в смъртний мир."
Text: bg.wikisource.org
More by this author online
- Любен Каравелов – Wikisource (BG) · Chitanka (BG)
- Пенчо Славейков – Wikisource (BG) · Chitanka (BG)