Пенчо Славейков (1866–1912)
Синът на Петко Славейков, но по нищо не прилича на баща си. Пенчо е европеец, ницшеанец и автор на „Кървава песен“ – епос за Априлското въстание. Номиниран е за Нобелова награда по литература (според шведските архиви – за 1912 г.). Умира малко преди решението.
Пейо Яворов (1878–1914)
Символистът с най-трагичната биография в българската литература. Любов, ревност, смъртта на Лора, обвинение и самоубийство – животът му е по-драматичен от поезията му, а тя никак не е лека. „Две хубави очи“ е сред най-известните любовни стихотворения на български, пеено и рецитирано от поколения влюбени.
Димчо Дебелянов (1887–1916)
Тих, нежен, загинал на фронта през Първата световна война. Стиховете му за завръщането в бащиния дом и за тихата тъга са сред най-чистите в българската лирика.
Христо Смирненски (1898–1923)
Умира на 25 години от туберкулоза. Пише социална поезия за бедните квартали на София („Зимни вечери“) и едновременно хумористични фейлетони под псевдоними. Доказва, че човек може да е и революционер, и смешен.
Елисавета Багряна (1893–1991)
Първата голяма жена-поет в България. Пише за свободата, морето и пътуването с енергия, която се усеща век по-късно.
Атанас Далчев (1904–1978)
Поетът на предметите: стаята, прозореца, двора. Стиховете му изглеждат прости, докато не се замислите. Тогава вече е късно – те са ви пленили.
Ако съберете всички български поети от началото на XX век на една маса, разговорът сигурно ще е за смъртта, любовта и за това кой кого не е прочел. Ще стане тъжно, но много красиво.
Прочетете пълните текстове: Антология: Каравелов и Пенчо Славейков · Антология: Пейо Яворов · Антология: Дебелянов и Смирненски